Родопите винаги са били митична, тайнствена и загадъчна планина. Населявани от дълбока древност, за тях се говори още в един от най-старите писмени източници – Омировата поема «Илиада» (VIII в пр.н.е.). В древните исторически документи за Родопа планина са оставили следи Херодот, Овидий, Тукидит, Псевдо-Плутарх... Тук, според тях, се е намирало известното в елинския свят Светилище на бога на веселието Дионисий. Въпреки желанието на немалко съвременни изследователи да го локализират на някое от многото тракийски светилища по родопските върхове, то си остава неоткрито за историческата наука до сега. Както и родното място на един от героите на тракийската митология - Орфей. Вече малцина се съмняват, че той е бил все пак историческа личност, живял през VІІІ в. пр. Хр. в сърцето на планината, където омайвал с неземната си музика хора, зверове и птици.
В региона са локализирани десетки култови места и светилища от времето на траките. Те не са добре проучени, но най-популярните от тях са на върхове с привлекателни панорамни гледки, което провокира допълнително интереса на туристите да ги посетят…
Траките заселват Родопите около 1000 г. преди Хр., но те не са създали единна държава. Знае се, че ралични племена обитават отделни части от планината: сатри, дии,беси, одриси...
През 341 пр.Хр. Филип Македонски покорява родопските траки, но в следващите 3 столетия те отново са свободни, докато биват завладени и включени в пределите на Римската империя.
През V век сл. Хр. славянски племена се настаняват по целия Балкански полуостров, въпреки съпротивата на Източната римска империя, позната ни като Византия. През VII век тук се установяват славянските племена „Беси”, има свидетелства за заселване на горното поречие на р. Арда от племето „Смоляни“, а в района на р. Въча и Чепеларска – от „Рупци“. Християнството е прието по тези земи много по-рано, отколкото в останалите български земи – още през V век, за което свидетелстват и ранните християнски базилики (V - IX в.). От периода на Първото и Второто българско царство (681 - 1393 г.) в Родопите има останки от множество средновековни крепости, селища и некрополи, някои от които са се използвали още от тракийско време.
След създаването на славяно-българската държава в продължения на няколко столетия Родопите и нейни отделни части биват присъединявани към нея или Византия. Със завладяването на Балканите от османците след 14-ти век, Родопите влизат в пределите на новата империя, която води асимилаторска политика към местното население, налага със сила и икономически лостове смяната на православието с исляма върху голяма част от Родопите, дори заселва в нея нови етноси – татари, юруци, черкези, албанци и др, чието присъствие днес откриваме само в топонимията на планината. Идва най-мрачния за Родопите период, когато са разрушени много паметници на материалната култура, а най-тежко местните християни приемат посегателството върху вярата им, което е отразено и в многобройните героични легенди от това време. Крепостите в Средните Родопи остават в забвение до наши дни, когато в началото на ХХІ век с помощта на европейски програми се извършват много археологически проучвания, реставрация и консервация на разкритите находки.
След Руско-турската война от 1828-1829 година и последвалият Одрински мирен договор, който регламентира правото на Русия да бъде покровителка и защитничка на православните християни в империята, започват да се дават разрешения за църковно строителство. В следващите години на ХIХ век се дава религиозна свобода на християнското население в България и на Балканите да строи свои църкви и изповядва свободно вярата си.
За строителството на нови църкви се изисквало получаването на ферман (разрешително) от Цариград. Ферманът можел да бъде даден при наличието на определени условия: църквата да е съществувала от старо време и да бъде запазен първоначалният и вид, християнското население в селището да е мнозинство, църквата да не бъде в близост до джамия и да е отдалечена от къщите на мюсюлманите. Възползвайки се от първите реформаторски права християнското население и в родопския регион започва възстановяването на стари и строителството на нови църкви.
За част от този край Османското иго продължава по-дълго, отколкото за останалите български територии. Родопите на юг от «Рожен – Пампорово» окончателно получават своята независимост и са включени в пределите на днешната Българската държава едва след края на Балканската война от 1912 г.